Закашля се и...се събуди. Беше тъмно. И мокро. Вдигна глава и най-накрая си пое въздух без повече вода да навлиза в белите му дробове. Закашля се от усилието да изкара остатъка от вода и все още неорентиран се запита къде ли се намира, по дяволите. Определено беше навън, освен ако в апартамента му внезапно не бе настъпило Второто пришествие. Водата, която бе усетил по тялото си бе проливният дъжд, а той самият лежеше в нещо голямо, локва вероятно. Едва ли бе езерото близо до парка. От втория път успя да се изправи на крака, но все още не можеше да прецени в тъмното кое е ляво, кое – дясно, коя посока напред, коя - назад. Главата му бе замаяна и го болеше. Опипа се по темето и усети нещо лепкаво. Вероятно кал, но при натиск го понаболя. Реши, че каквото и да става ще трябва да тръгне нанякъде, все пак не можеше да си виси тука до безкрай.
А може би това наистина бе Второто пришествие или Края на света, както разказваха фанатизираните откачалки за всяконо ново хилядолетие или погрешно разчетено послание. Вероятно сега вашеле потоп, както в Стария завет, когато Ной построил Ковчега и извел само богопомазаните извън водите. А грешниците измрели. Той не можеше да каже, че не заслужава такава съдба, едва ли би се класирал и до най-нисшите нива на един подобен плавателен съд. Сега обаче трябваше да излезе от тук, иначе рискуваше скоро да започне да плува. Къде с шляпане, къде с падане и ставане, лазене, успя да излезе от водата. Тогава в далечината видя някаква мъглява, едва различима светлина, толкова миниатюрна, че в началото реши, че си въобразява, после го направи на светулка, но в замаяния му мозък проблясна мисълта, че едва ли светулките излизат в такъв дъжд и то по средата на декември.
Затътри се и се опита по навик да се загърне в палтото си. Което после разбра колко е глупаво, та то сигурно бе по-мокро и от него самия. Най-накрая видя, че самотната светлинка всъщност е улична лампа, около която имаше сгради, но прозорците бяха тъмни. Кое ли време беше? Вероятно доста след полунощ. Определено тази част на града не му беше позната. Къде ли беше попаднал? Нещо забръмча и от ъгъла зад една кооперация се показа жълт автомобил. Такси. Спасение! Сега ще разбере къде е. Опита се да бяга, но за жалост установи, че само се влачи.
Все пак успя да вземе 100-те метра до колата, преди онзи да запраши сред пръски вода, оставяйки клиентите си пред входа. Хвърли се като удавника за сламка към задната врата на автомобила и някакси успя да се качи. Онзи вътре го изгледа сякаш виждаше призрак.
- Моля....закарайте ме... - къде? - на Лейн 1021..да, така беше. - гласът му бе хрипкав. Шофьорът само се обърна към кормилото и потегли без да каже нищо. Пътникът му се облегна назад и затвори очи.
- Хей! А имаш ли пари да си платиш...скитнико? - прозвуча след малко гласът на бакшиша. - И от кой гроб изпълзя изобщо – едва чуто додаде. Отговор обаче не последва и той започва да псува под нос на родния си език. Все така ставаше. Дойдеха ли празници или почивни дни и все някакви отрепки му се натрисаха. Вместо да спечели повече по това време на годината, когато празнуваха DIWALLI, все пак не беше със семейството си, което го чакаше в Индия, той трябваше да рискува с някакви престъпници и Аллах знае какви отрепки, за да препечели. Не, по-добре да беше си стоял в Бангалор. Мъжът зад него се размърда. Раджа погледна табелите. Лейн 1021 беше след две пресечки.
- Хей, почти стигнахме до адреса. Ще платиш ли? Да, аз сега ще... - бръкна се в джоба на сакото, вътрешния, но оттам извади само някаква топка хартия. По дяволите.
- Аз...май нямам никакви...сухи пари в момента. - И защо тази глава продължаваше да го цепи така? - Моля, може ли да платя с кредитна карта?
- Хайде махай се! Имам още поне 10 курса. Ама как само такива ги измисляте? Пили, препили, полегнали в локвата и после Раджа да ви кара без пари.... - под съпровода на непрестанния поток от думи, къде на английски къде на хинди, пътника слезе от колата, извини се още веднъж между паузите и затвори вратата. Още не беше затръшнал и колата потегли, вдигайки пръски вода. Но той нали и без това си беше мокър. Обърна се и погледна сградата. Тук ли живееше? Май да, сега се замислеше, втория етаж, апартамент 211. Дано портиера не беше заспал.
Следва.....
